Мая, илюзията за себе си
САМАДХИ – Самадхи е древна санскритска дума, за която няма модерен еквивалент.
Голямо предизвикателство е заснемането на филм за Самадхи.
Самадхи е нещо, което не може да бъде предадено на нивото на съзнанието.
Този филм е просто външната проява на моето собствено пътуване към себе си.
Целта на филма е не да ви учи какво е Самадхи, или да предостави информация на ума ви, а да ви вдъхнови за директно откриване на вашата истинска природа.
Днес Самадхи има значение повече от всякога.
Живеем във време, когато сме забравили не само Самадхи, но сме забравили какво сме забравили.
Това забравяне е Мая, нашата собствена илюзия за себе си.
Част 1: МАЯ (илюзията на АЗ-ът) Като хора, повечето от нас живеят потопени във всекидневния живот, рядко замисляйки се за това кои сме, защо сме тук, или накъде отиваме.
Повечето от нас никога не осъзнават истинската си същност, душата или това, което Буда нарича Анната.
Това, което е отвъд името и формата; отвъд мисълта.
В резултат, ние вярваме, че сме само едни ограничени тела.
Съзнателно или не, ние живеем в страх, че ограничената индивидуална структура с която се идентифицираме ще умре.
В съвременния свят по-голямата част от хората, които практикуват религиозни или духовни практики, като йога, молитва, медитация, мантруване или всякакъв вид ритуали, прилагат техники с ограничен резултат.
Което означава, че те са само част от структурата на егото.
Проблемът не е в търсенето или активността.
Проблема е това че си мислите, че намирате отговорите в някаква външна форма.
Духовността в своята най-обща форма не се различава от патологично мислене, което е повсеместно.
Това допълнително разбърква ума.
Повечето човешки дейности не са присъщи за едно човешко същество.
Структурата на егото иска повече пари, повече власт, повече любов, още и още от всичко.
Тези, вървящи по така наречения “духовен път” желаят да бъдат по-духовни, по-будни, по-спокойни, по-умиротворени, по-просветлени.
Опасността за вас, гледащите този филм е, че умът ви ще иска да придобие Самадхи.
Дори по-опасно е, че умът ти може би си мисли, че е придобил Самадхи.
Винаги, когато има желание да се постигне нещо можете да бъдете сигурни, че идва от егото.
Самадхи не е нещо за постигане или добавяне към себе си.
За да разберете Самадхи трябва да се научите да умирате, преди да умрете.
Животът и смъртта са като Ин и Ян – неразделно цяло.
Безкрайно разгръщащо се, без начало и край.
Отбягвайки смъртта, вие всъщност отбягвате живота.
Когато директно преживееш истината за това, кой всъщност си ти, изчезва страхът от живота и смъртта.
В нашето общество и в нашата култура ни учат кои сме ние, а в същото време оставаме роби на по-дълбокото неосъзнато биологично непреодолимо желание и отвращение, което управлява нашите избори.
Конструкцията на егото не е нищо повече от импулс за повтаряне.
Това е просто пътя по който енергията веднъж е преминала и тенденцията на енергията да влезе отново в същият път, независимо дали е положително или отрицателно за организма.
Има безброй нива на памет или съзнание, спирали в спиралите.
Когато съзнанието ти се идентифицира с този ум или его конструкция, то те привързва към социалната конструкция, която може да се нарече матрица.
Има аспекти на егото, които осъзнаваме, но същинската машина се управлява от неосъзнатото, от древните модели, от първичните екзистенциални страхове.
Безкрайни модели на пристрастяване към удоволствието и избягване на болката се израждат в патологични поведения .
в нашата работа .
във взаимоотношенията ни .
във вярванията ни в мислите ни и целият ни начин на живот.
Подобно на добитък, повечето хора живеят и умират в пасивност и подчинение, прикачвайки живота си към матрицата.
Ние живеем живота си заключени в ограничени модели.
Живот често изпълнен с големи страдания.
И не ни се вярвам, че всъщност можем да станем свободни.
Възможно е да се освободим от сегашния си живот, наследник на миналото за да заживеем нов, който очаква да се роди във вътрешният ни свят.
Ние всички сме родени в този свят с биологично обусловени структури, но без собствено самоосъзнаване.
Често, когато се вгледате в очите на малко дете там няма следи от егото, само светла празнота.
С възрастта на лицето се слага осъзнато изградена маска.
Шекспир казва: “Целият свят е сцена, и всички мъже и жени са само артисти”.
В събуденият индивид, съзнанието блести през личността, през маската.
Когато си буден, ти не се идентифицираш с твоя характер.
Ти не вярваш, че си маските, които носиш.
Но не се отказваш да играеш роля.
Когато се идентифицираме с личността – това е Мая, илюзията на Аз-а.
Самадхи е пробуждане от съня на личността ти от театъра на живота.
2400 години след като Платон написа “Републиката”, човечеството все още търси своя начин за излизане от пещерата на Платон.
В действителност, днес, повече от всякога сме приковани от илюзии.
Платон предава историята на Сократ за група хора, които през целият си живот живели в пещера, приковани с вериги и с лице към празна стена.
Всичко, което можели да видят били сенки, хвърляни върху стените от неща, преминаващи пред огъня зад тях.
Това куклено шоу се превръща в техния свят.
Според Сократ, сенките били толкова близо до затворниците че те никога не съзирали реалността.
Дори и след като разбрали за външния свят те продължават да вярват, че сенките са всичко, което съществува.
Въпреки, че подозирали, че там вън има нещо повече, те нямали желание да напуснат светът, който им е познат.
Човечеството днес е като хората, които само са виждали сенките на стената на пещерата.
Сенките са аналог на нашите мисли.
Светът на мисълта е единственият който познаваме.
Но има и друг свят, който е отвъд мисълта.
Отвъд дуалистичното съзнание.
Готов ли си да напуснеш пещерата, да напуснеш всичко, което познаваш, за да разбереш истината кой си ти? За да изживееш Самадхи е необходимо да се отвърнеш далеч от сенките, далеч от мисълта, към светлината.
Когато човек е живял само в мрак, има нужда постепенно да свикне със светлината.
Подобна настройка към нова парадигма отнема време и усилия, и изисква желанието да опознаеш новата и да отхвърлиш старата.
Умът може да се оприличи на капан за съзнанието, лабиринт или затвор.
Но вие не сте в затвор, ВИЕ СТЕ САМИЯТ ЗАТВОР.
Затворът е илюзия.
Докато се идентифицираш с илюзорнното “Аз”, ти спиш.
Ако се мъчиш да излезеш от илюзията, след като осъзнаеш, че живееш в затвор, то така приемаш, че илюзията е нещо реално и продължаваш да си в спящо състояние с тази разлика, че сънят се превръща в кошмар.
Безкрайно ще преследаш сенки и ще бягаш от тях.
Самадхи е пробуждане от съня на индивидуалното Аз – егоистичната структура.
Самадхи е пробуждане от отъждествяването със затвора, които наричаме АЗ.
Всъщност, ти никога не можеш да бъдеш свободен, защото където и да отидеш, затвора е с тебе.
Пробуждането не е да се махнеш от матрицата или да се отървеш от ума , точно обратното – когато не се идентифицираш с него можеш да изживяваш играта на живота в нейнята пълнота, без желания или страх.
В древните учения това се нарича божествената игра на Лила: играта на играеното с дуалността.
Човешкото съзнание е един непрекъснат процес.
На едната страна, хората се идентифицират с материалната си същност.
От другата страна е Самадхи, изчезването на Аз-а.
Всяка стъпка, която правим по пътя към Самадхи, носи по-малко страдание.
По-малко страдание, не означава, че живота е освободен от болка.
Самадхи е отвъд двойствеността на болката и удоволствието.
Какво означава това, че има по-малко ум, по-малко его и съпротива срещу реалността.
Тази съпротива срещу случващото се с нас и около нас сътворява страданието.
Осъзнавайки Самадхи, дори веднъж, позволява да видиш какво има в другият край на континуума.
Да видиш, че има нещо повече от материалния свят и личният интерес.
Когато структурата на Аз-а угасне в Самадхи няма егоистични мисли няма АЗ, няма двойственост при все това остава “Аз съм”, Аната или “Без Аз” В тази празнота е началото на Праджна, мъдростта – разбирането, че истинският Аз е далеч от играта на дуалности отвъд целия континиум.
Истинското ни Аз е безметежно, непроменливо, винаги Тук и Сега.
Просветление е сливането на изначалната спирала – постоянно променящият се проявен свят или лотос, в които се разгръща времето – с твоята безсмъртна същност.
Щом се разделиш с образа на Аз-а, вътрешният ти свят ще започне да расте като вечно растащо цвете, превръщайки се в жив мост между света на времето и безвремието.
Осъзнаването е на иманентната ти същност е просто началото на пътя.
Повечето хора ще трябва да преживеят и загубят Самадхи безброй пъти в медитация, преди да успеят да го слеят с другите аспекти на живота си.
Не е необичайно по време на медитация или себе-съзерцание да получиш дълбоки прозрения за твоята истинска същност.
След което отново ще хлътнеш в коловоза на старите модели, забравяйки истината за същинската ти природа.
Да осъзнаванеш тази тишина или празнота във всеки аспект на живота ти, всеки всеки аспект на твоето същество, означава да се превърнеш в Празнота, танцуваща като всичко останало.
Покоят не е нещо отделно от движението, не е противоположност на движението.
При Самадхи се смята, че покоят е идентичен с движението, формата е идентична с празнотата.
За ума това е безсмислица, защото той самият се е превърнал в дуалистична същност.
Рене Декарт, бащата на западната философия, е известен с поговорката “Аз мисля, следователно съществувам” Никоя друга фраза не изразява толкова ясно падението на цивилизацията и тоталното идентифициране със сенките на стената.
Грешката на Декарт, като грешката на повечето хора, е сравнението на фундаменталното съществуване с мисленето.
В началото на най-известния си трактат, Декарт пише, че почти всичко, може да бъде поставено под съмнение; той се съмнява в сетивата си и дори мислите си.
По същия начин в Калама Сутра Буда казва, че за да установи истината, човек трябва да се съмнява във всички традиции, писания, учения и цялото съдържание на ума и сетивата на човека.
И двамата започват с голям скептицизъм, но разликата е, че Декарт спира търсенето на нивото на ума, докато Буда отива по-далече.
Той проникна отвъд най-дълбоките нива на ума.
Може би, ако Декарт бе отишъл отвъд мислещият си ум, щеше да разбере собствената си същност, и днес западното съзнание щеше да бъде много по-различно.
Вместо това, Декарт, пише за зъл демон, който може би ни държи покрити с булото на илюзията.
Декарт не разпознава кой е този зъл демон.
Подобно на филма “Матрицата”, ние всички може да сме включени в някаква сложна програма създаваща илюзорен свят.
Във филма, хората живеят живота си в матрицата, а на друго ниво те са само батерии, захранващи с жизнените си сили машините и техните планове.
Хората винаги искат да обвиняват нещо извън себе си за състоянието на света или за собственото си нещастие.
Независимо дали това е човек, определена група или държава, религия или някакъв вид контрол, Илюминатите, злия демон на Декарт, или мислещите машини в Матрицата.
По ирония на съдбата, злият демон, описан от Декарт е същото нещо, с което той се самоопределя.
Когато осъзнаеш Самадхи, става ясно, че има контролиращ, има машина, и зъл демон изсмукващ живота ти ден след ден.
Машината си Ти! Структурата на Аз-а е съставена от множество специализирани програми или малки началници.
Един началник настоява за храна, друг жадува за пари, друг – за положение в обществото, власт, секс, интимност.
Друг изисква съзнание или внимание от останалите.
Желанията са безброй и никога не могат да бъдат удовлетворени.
Ние хабим много време и енергията, за да украсяваме затворите си, подчиняваме са на натиска да усъвършенстваме нашите маски и подхранваме малките началници, правейки ги все по-силни.
Подобно на наркомани, колкото повече се опитваме да задоволим малките началници, толкова повече растат желанията ни.
Пътят към свободата не означава да подобриш себе си или сбъднеш плановете си.
Това е отказ от всичките планове на Аз-а.
Някои хора се страхуват, че пробуждането на истинската им същност ще ги лиши от индивидуалност и радостта от живота.
Всъщност е точно обратното: уникалната индивидуалност на душата може да се изяви, само когато ограниченият Аз бъде надвит.
И понеже оставаме приспани в Матрицата, повечето от нас така и не разбират какво иска да прояви душата в тях.
Пътят към Самадхи минава през медитация, която е едновременно наблюдаване на ограниченият променлив Аз и осъзнаване на истинската ти природа, тази, която не се променя.
Когато достигнеш точката на покой, източника на твоята същност, след това очаквай по-нататъшни инструкции без никакво настояване как външният ти свят трябва да се промени.
“Не моята воля, а по-висшата да бъде осъществена” Ако умът се опитва да формира външният свят според идеята му за пътя, е като да се опитваш да промениш изображението в огледало, манипулирайки отражението ти в него.
Очевидно е, че не можеш да манипулираш отражението за да накараш другият в огледалото да се усмихне.
Трябва да осъзнаеш, че ти си оригиналният източник на това отражение.
След като осъзнаеш истинският си Аз, това не означава, че непременно трябва да променяш нещо отвън.
Това, което всъщност се променя е съзнателната, интелегентна вътрешна енергия (прана), която е свободна от обусловени модели и става достъпна за управление от душата.
Можеш да осъзнаеш ролята на душата, само когато наблюдаваш обусловените модели и неспирната им изява.
И се освободиш от тях.
В гръцката митология се разказва за Сизиф, който бил наказан от боговете да изпълнява вечно една безсмислена задача.
Задачата му е да тласка камък нагоре по хълма, само за да го изтърколи надолу отново и така до безкрай.
Френският екзистенциалист и Нобелов лауреат, Албер Камю, е видял във ситуацията със Сизиф метаморфоза на днешното човечеството.
Той задал въпроса: “Как можем да открием смисъла в това абсурдно съществуване? “.
Като хора ние се трудим безкрайно, градейки някакво утре, което никога не идва.
И после умираме.
Ако осъзнаем наистина тази истина или ще полудеем, ако се идентифицираме с личността и егото си, или ще се пробудим и станем свободни.
Ние никога няма да успеем във външната борба, защото тя е просто отражение на вътрешният ни свят.
Космическата шега, абсурдността на ситуацията става ясна, когато е налице пълният провал на егото, в опитите си да се събуди чрез своите безплодни занимания.
В Дзен има поговорка, “Преди просветлението цепи дърва, носи вода.
След просветлението цепи дърва, носи вода”.
Преди просветлението човек трябва да търкаля топката нагоре по хълма.
След просветлението също трябва да търкаля топлата нагоре по хълма.
Какво се е променило? Вътрешната съпротива срещу това, което е.
Борбата е отпаднала или по-скоро осъзнаваме, че този, който страда е илюзорен.
Индивидуалната воля или индивидуалния ум и божествената воля, или висшето съзнание, са вече слети в едно.
Самадхи всъщност е да се откажем от вътрешната си съпротива срещу вечно променящият се свят.
Без изключение.
Този, който е в състояние да достигне вътрешен мир, независимо от тези обстоятелствата е достигнал истинско Самадхи.
Отказваш се от съпротивата, не защото одобряваш едно или друго нещо, а защото, вътрешнната ти свобода не е подчинена на външната.
Важно е да се отбележи, че когато приемем реалността такава, каквато е, това не означава непременно, че спираме да действаме в света или ставаме медитиращи пацифисти.
Всъщност важи точно обратното: когато сме свободни да действаме, без неосъзната мотивация, то можем да действаме в синхрон с Дао, с пълната сила на същинската ни вътрешна енергия.
Мнозина утвърждават, че за да се промени светът и постигнем мир, ние всички трябва да се борим по-твърдо срещу външните ни врагове.
Борба за мир е като вик за тишина; тя просто създава повече шум, което реално не искаме.
В днешно време има война срещу всичко: война срещу тероризма, война с болестите, война срещу глада.
Всяка война е всъщност война срещу нас самите.
Борбата е част от колективната заблуда.
Ние казваме, че искаме мир, но продължаваме да избираме водачи, които ни въвличат във война.
Самозалъгваме се, твърдейки, че сме за правата на човека, но продължаваме да купуваме продукти на безмилостна човешка експлоатация.
Казваме, че искаме чист въздух, но продължаваме да го замърсяваме.
Искаме науката , за да ни излекува от рак, но не желаем да променим саморазрушителните си навици, които ни разболяват.
Самозалъгваме се, че насърчаваме по-добър живот.
Не искаме да видим скритите ни страни, които причиняват страдание и смърт.
Убеждението, че можем да победим във войната срещу рака, глада, терора, или който и да е враг, създаден от собственото ни мислене и поведение, продължава да ни заблуждава, че не трябва да се промени начинът, по който се извършва всичко на тази планета.
Революцията трябва да се осъществи първо във вътрешния свят.
Само когато можем директно да чувстваме спиралата на живота вътре в нас, тогава външния свят ще влезе в съответствие с Дао.
До тогава, всичко, което правим, ще се добавя към хаоса вече създаден от ума.
Войната и мира възникват заедно в един безкраен танц.
Те са един континиум.
Едната половина не може да съществува без другата.
Така, както светлината не може да съществува без мрака и горе не може да съществува без долу.
А светът изглежда иска светлина, без мрак, пълнота без празнота.
Щастие без тъга.
Колкото повече умът играе роля, толкова по-разделен става светът.
Всяко решение създадено в егоистичният ум е подхранено от идеята, че има проблем.
И решението се превръща в още по-голям проблем от този, който е трябвало да бъде разрешен.
Това, срещу което се съпротивляваш, остава.
Човешката изобретателност създава нови антибиотици, само за да открие, че природата създава още по-устойчиви бактерии.
Въпреки огромните усилия в борбата, заболяванията от рак се увеличават непрекъснато, броят на гладуващите хора по света постоянно расте, броят на терористичните атаки в света продължава да се покачва.
Какво не е наред с нашия подход? Подобно на “Чиракът-магесник” от Гьоте, сме поели в ръцете си велика сила, но нямаме мъдростта да я владеем.
Проблемът е, че ние не разбираме инструментът, който използваме.
Ние не разбираме човешкия ум и неговата правилна роля и цел.
Кризите са родени от обусловено ограниченият начин, по който мислим, чувстваме и прекарваме живота.
Нашият рационализъм ни лишава от способността да признаем и преживеем опита и мъдростта на много древни култури.
Егоистичното мислене ни лишава от способността да усетим дълбоката святост на живота, на скритата му красота и да постигнем напълно различни нива на съзнанието, почти загубени днес от човечеството.
В древната египетска традиция Нетерите са архетипни форми, чиито характеристики могат да бъдат придобити от тези, които пречистят физическите и духовните си тела по такъв начин, че да станат храмове на по-висши съзнания.
Оригиналният Нетер, или божественият принцип на тази мъдрост е известен като Тот или Техути.
Често се изобразяван като писар с глава на птица или Ибис, и представлява първоизточника на всички знания и мъдрост.
Тот може да бъде описан като космическия принцип на мислене или мисъл.
Тот ни е дал език, концепции, писане, математиката, както и всички изкуства и проявления на ума.
Само на тези, преминали през специално обучение, е бил позволен достъп до свещеното знание на Тот.
Книгата на Тот не е физическа книга, а мъдростта на Акаша или етерното царство.
Легендата разказва, че знанието на Тот било дълбоко скрито в тайник във всяко човешко същество, и е пазена от златна змия.
Архетипа или древния мит за змията или дракона пазещ съкровище е легенда, присъства в много култури и е позната като кундалини шакти, чи светия дух вътрешна енергия Златната змията е конструкцията на егото, обвързана с вътрешните сили и докато тя не бъде превъзмогната и овладяна, душата никога няма да постигне истинската мъдрост.
Казват, че книгата на Тот е донесла само страдание за всеки, който я прочете, въпреки, че му е разкрила тайните на боговете и тайните скрити в звездите.
Трябва да сте наясно, че книгата е донесла страдания на всеки, който я прочел заради егото, опитващо се да я контролира.
В египетската традиция будното съзнание е представено от Озирис.
Без пробудено съзнание, всяко знание и разбиране, получено от ограничената личност непознаваща висшата мъдрост, би било опасно.
Окото на Хор трябвало да бъде отворено.
Езотеричното значение, което откриваме тук е подобно на по-позната история за “изгонването” от райската градина.
Книгата на Тот е паралел с мита за знанието за доброто и злото, чиито плодове Адам и Ева бяха изкушени да опитат.
Човечеството разбира се, вече е опитало от забраненият плод, вече е отворило книгата на Тот, и е било изгонено от райската градина.
Змията е метафората на първичната спирала, която се простира от микрокосмоса към макрокосмоса.
Днес змията живее в тебе.
Това е егоистичния ум създаващ външният ни свят.
Никога преди не сме имали достъп до толкова много знания.
Проникнали сме дълбоко в материалния свят и дори открихме така наречената Божествена частица, при все това никога не сме били по-ограничени, по-невежи спрямо собствената си същност и истинският ни път.
Нито разбираме механизмът, чрез който създаваме страдание.
Нашето мислене е създало света такъв, какъвто е сега.
Всеки път, когато назоваваме нещо като добро или лошо, ние създаваме предпочитание в нашия ум което се дължи на егоистични структури и лични интереси.
Решението не е да се борим за мир или подчиняване на природата, а просто да осъзнаем истината , че самото съществуване на его структурата създава двойственост, разцепление между индивида и другите, мой и ваш, човекът и природата, вътрешен и външен.
Егото е насилие; изисква бариера, граница от другите, за да съществува.
Без его няма война срещу никого.
Няма високомерие, няма изнасилване на природата за печалба.
Външните кризи в нашия свят са отражение на сериозни вътрешни кризи.
НИЕ НЕ ЗНАЕМ КОИ СМЕ Напълно сме се отъждествили с его индивида.
Обзети от страхове, откъснати от истинската ни природа.
Раси, религии, държави, политически принадлежности – всяка група, към която принадлежим само подсилва нашите егоистични личности.
Почти всяка група, съществуваща на планетата иска да претендира за истинност и коректност, както ние го правим на индивидуално ниво.
Твърдейки че са единствената истина, групата узаконява собственото си съществуване по същия начин, по-който его структурата се защищава от другите.
Днес, повече от всякога различни реалности и поляризирани системи от вярвания съжителствуват на земята.
Възможно е различни хора да изпитат напълно различни мисли и емоционални реакции към едни и същи външни явления.
По същия начин, самсара и нирвана, небето и ада, са две различни измерения, намиращи се в един и същи свят.
Едно събитие, което изглежда апокалиптично за един човек, може да се разглежда като благословия за друг.
Става очевидно, че външните условия, които те заобикалят, при никакви обстоятелства не бива да дават отражение върху вътрешният ти свят.
Да постигнеш Самадхи е да се превърнеш в самозадвижващо се колело, да станеш самодостатъчен, вселена вътре в тебе.
Житейските ти преживявания не са обусловени от променящите се явления.
Можем да направим аналогия с куба на Метатрон.
Метатрон се споменава в различни древни християнски, ислямски и еврейски текстове, и е архитипно свързан с египетския нетер Тот, както и с гръцкият Хермес Трисмегист.
Метатрон е тясно свързан с тетраграматон.
Тетраграматонът е фундаментален геометричен модел, образец или първична еманация на физическата реалност, която се нарича Божието слово или Логос.
Тук виждаме двуизмерен образ на фигурата, но ако се вгледаш по определен начин, ще видиш триизмерен куб.
Нищо не се е променило във фигурата, след като съзреш куба, само умът ти е добавил ново измерение към виждането ти.
Дълбочината или човешката переспектива е просто въпрос на привикване към нов начин на възприемане на света.
При Самадхи ставаме свободни от перспектива, или свободни за създаване на нови перспективи, защото го няма Аз-ът, вложен или прикрепен към определена гледна точка.
Най-великите умове в човешката история често са достигали нива на мисълта отвъд ограниченото мислене на Аз-а.
Айнщайн е казал: “Истинската стойност на човешкото същество може да се намери в степента, в която той е постигнал освобождение от себе си”.
Не казваме, че мисленето и съществуването на Аз-ът са нещо лошо.
Мисленето е ценен инструмент, когато умът служи на сърцето.
Във Веданта се казва, че умът става за добър слуга, но е лош господар.
Егото постоянно филтрира реалността чрез език и етикети и непрекъснато преценява.
Предпочитайки едно нещо вместо друго.
Когато умът и сетивата са твой господар, те ще създават безконечнии страдания, безкрайни ненаситни желания и нежелания, заключвайки ни в матрицата на мислене.
Ако искащ да постигнеш Самадхи, не разглеждай мислите си като добри или лоши, но осъзнай себе си, отвъд сетивата и мислите.
Когато махнем етикетите, става възможно да видим нещата такива, каквито са.
В момента, в който обясниш на едно дете какво е птица, ако то ти вярва то никога повече няма да може да види птица.
От този момент нататък детето ще вижда само мислите си.Повечето хора вярват, че са свободни, осъзнати и будни.
Но ако наистина смяташ, че си пробуден, тогава защо хвърляш толкова усилия да постигнеш нещо, което смяташ, че вече имаш? Преди да можеш да се пробудиш, ще трябва да приемеш, че си заспал(а), живеещ(а) в матрицата.
Наблюдавай живота си честно, без да се самозалъгваш.
Ако поискаш, можеш ли да прекратиш автоматичните, повтарящи се модели в живота ти? Можеш ли да престанеш да търсиш удоволствия и да бягаш от болката? Пристрастен(а) ли си към храни, дейности или своето минало? Дали постоянно съдиш, обвиняваш, критикуваш себе си и околните? Дали съзнанието ти непрекъснато търси стимули, или си същество намиращо радост в безмълвието? Загрижен(а) ли си какво мислят хората за тебе? Търсиш ли одобрение и положителна подкрепа? Дали нарочно не пречиш на ситуации в живота ти? Повечето хора живеят живота си по същия начин днес, тъй както ще бъде и утре и след година и след десет години.
Когато започнете да забелязваш роботизираната ти природата ще станеш по-буден.
Ще започнеш да осъзнаваш дълбочината на проблема: че си напълно заспал, съвсем изгубен в съня си.
Подобно жителите на пещерата на Платон, повечето узнали тази истина не желаят или са неспособни да променят живота си, защото са привързани към познатите модели на ежедневието.
Ще намерят какви ли не оправдания, ще предпочетат да заровят главите си в пясъка, вместо да се изправят лице в лице с истината.
Ние търсим нашите спасители, но не сме готови да носим кръста си.
Какво си готов да платиш ти, за да бъдеш свободен? Разбери, ако си готов(а) да трансформираш вътрешния си свят, трябва да си готов(а) да промениш и животът ти в света.
Старите ти структури и идентичност трябва се превърнат в тор, от която ще израсте новото.
Първата стъпка към пробуждане е да осъзнаеш, че ТИ В МОМЕНТА СЕ ИДЕНТИФИЦИРАШ с матрицата на ума, с личността, с маската.
Нещо вътре в нас трябва да чуе тази истина и да се събуди от своя сън.
Има една част от тебе , нещо вечно, която винаги е знаела истината.
Матрицата на ума ни отвлича, забавлява ни, кара ни непрекъснато да правим нещо, безкрайно да консумираме, в безкраен цикъл на искане и нежелание с постоянно променящи се форми, придъжайки ни далеч от процъфтяването на съзнанието, от нашето еволюционно право което е Самадхи.
Това, което минава за нормален живот е патологично мислене.
Твоята Божествена същност е поробена, отъждествена с ограничената егоистична структура.
Най-голяма мъдрост, истината за това кой си ти е заровена дълбоко в твоето същество.
Кришнамурти каза: “Мярка за здравето на човека не може да бъде успешната му приспособеност в дълбоко болно общество.
” Идентифицирането с егоистичния ум е болест и Самадхи е лекът.
Светиите, мъдреците и пробудените същества в цялата история са разбрали мъдростта на себеотдаването (тоталното, безусловно предаване в Божиите ръце) Как е възможно да осъзнаеш кой си ти? Когато повдигнеш булото на Мая, и изоставиш илюзорният Аз, какво ще остане?