Стъпки
Послание за бъдещето на човечеството
Любимата ми фраза от всички духовни учения, с които съм се сблъсквал, идва от “Бхагавад-гита” – класическият текст на древна Индия, който ни учи “Както е”. Наблюдавайте и изследвайте реалността "както е".
Обикновено виждаме света такъв, какъвто СМЕ ние, а не такъв, какъвто Е той. За да видим реалността такава, каквато е, трябва да променим инструмента, който използваме за изследване – а именно самите нас.
Ще споделя с вас една история за среща, която се случи един ден по време на моята медитативна практика. Беше среща със същества, които се представиха пред мен като Серафимите – за тези, които не са запознати, това е името на ангелите, за които в Библията се казва, че обкръжават небесния престол. Такива срещи са много важна, но рядко обсъждана част от вечната мъдрост и се срещат практически във всички духовни традиции.
Въпреки че символите и образите се променят от една култура към друга, съществува вътрешен еволюционен механизъм или процес на развитие, към който те сочат.
Това преживяване беше много смиряващо за мен. По-голямата част от живота ми структурата на моето его изпитваше отвращение към хора, които говорят за ангели или за каквито и да било други отвъдни същества.
Имах много преценки и представи по тези въпроси, но въпреки това усещам ясна вътрешна насока да разкажа за преживяването си, така че може би това е някакъв вид кармично изравняване за мен.
Това, за което ще говоря, не е свързано с религия или вярвания, а има отношение към срещата с нови измерения на собственото ви същество. Ще се опитам да предам преживяването по точен начин, без интерпретации или концепции. Имам някои идеи, които ще споделя накрая, но мисля, че е важно описанието на самото преживяване да бъде неутрално и без украшения.
Този опит се случи по време на период, когато медитирах много. Влязох в състояние на самадхи или състояние на турия, което е описано подробно във филмите за самадхи. Така че това беше състояние на непрекъснато присъствие, присъствие на първоначалното съзнание, и продължи няколко дни.
Практикувам медитация от над 20 години и от няколко години ръководя център за медитационни ретрити – "Самадхи Център" в Канада. В началото на практиката си започнах да използвам различни техники, особено будистки техники като тези, свързани със Саматха, което означава спокойствие, и Випасана, което е медитация на прозрението. И след като изследвах техниките в продължение на повече от десетилетие, бях привлечен от практиките на "неправенето" или "непрактикуването". Самоизследване, махамудра, осъзнаване без избор, шикантаза или това, което в дзен наричат "просто седене".
Осъзнах, че медитацията, която води до самадхи, не е дейност или действие, а пробуждане към измерението на битието, което аз наричам първоначално осъзнаване. В въпросния ден пребивавах като осъзнаване, позволявайки на всичко да бъде такова, каквото е, и бях спрял да разграничавам болката и удоволствието. Преживявах сатчитананда – блаженството, което настъпва, когато първородното осъзнаване е налице. Човек осъзнава ново ниво на осъзнаване, което едновременно включва и надхвърля сетивата.
Сетивата са по същество на максимално ниво и енергията се разширява чрез тях в по-висшите сфери, активирайки това, което Рудолф Щайнер би нарекъл "органи на висшето възприятие". В това преживяване в енергийното тяло възникна непознато, но дълбоко възхитително усещане, като че ли се пробуждаше ново измерение на съзнанието или се активираше нова способност.
Това не е обичайният ми език, но усетих, че това усещане е било вложено в мен от Бога. Вътре в егото винаги съществува склонност да се хващаме и да се придържаме към преживяванията, особено когато се случват красиви преживявания. Но този ден не се придържах към него; просто го оставих да се разгърне, без да възниква никаква мисъл, просто изживявайки го напълно. Поне в началото беше така.
Бих го описал като дълбоко свещено усещане и интуитивно почувствах, че това е древна форма на молитва. Това беше самата молитва. До този момент не бях знаел какво е истинската молитва; ако ме бяхте попитали преди това, със сигурност щях да кажа, че знам.
Егото ми, което е силно духовно его, обича да мисли, че знае всичко, но то бива смирявано отново и отново. Сега знам, че не знам това, което не знам.
Феноменът, който се разгръщаше в структурата на Аза, беше нещо различно от това, което в продължение на 20 години смятах за медитация. Беше нещо напълно непознато. Започнах да медитирам или да се моля по този свещен начин, макар че не мога да си приписвам заслугата за това, че се случваше –
просто се случваше.
Беше сякаш тялото и енергийната структура бяха "молени". Съзнанието беше чисто съзнателно, нелокално, вездесъщо, но никъде. Самадхи не е преживяване, а разпадане на дуалността между преживяващия и преживяното.
В третото око се появи светло присъствие, което взаимодействаше с моето енергийно поле. В този момент всъщност се разгръщаха едновременно няколко нива на явления. Осъзнах, че грубото ми физическо тяло медитира, и чрез вътрешното си зрение възприех нещо, което приличаше на някакъв храм. Там имаше хуманоидна фигура с крила и птича опашка; в ума си тогава си помислих, че прилича на суфи.
Носеше плоска шапка и брада, а на пръста си имаше сияен пръстен. Усетих невероятна сила в това същество и по някакъв начин знаех, че пръстенът, който носеше, беше жив. Около него имаше същества от ангелска светлина, които се представиха като “Серафимите”. Веднага щом насочих вниманието си към съществата от светлина, вече не виждах мъжа с шапката на суфи.
Не можех да се фокусирам директно върху тези същества от светлина – те бяха неясни, като фрактали в движение; рекурсивни модели, които запазваха обща форма, но се променяха безкрайно, като танцуваща енергия. Те бяха красиви и исках да се съсредоточа върху тях, но не можех, защото иначе щяха да започнат да изчезват. Затова се отпуснах в нещо като замъглено зрение, приемайки, че не мога да си създам ясен образ за тях.
Бяха трима и се движеха и говореха като едно цяло. Ето точните им думи: "Ние сме Серафимите; ако се слееш с нашата светлина, има много неща, които можем да ти покажем. За да станеш като нас, трябва да гориш само с любов към Създателя, и Неговият всепоглъщащ огън бързо ще те превърне в пламенния образ на Серафимите." Те наблегнаха на думата “само”, и тя ми се стори значима. Всеки от тримата излъчваше едно и също свещено усещане или вибрация. Както се казва в Библията, те излъчваха “свят, свят, свят”, но това не беше чуваема дума или мантра.
Трудно е да се опише, но по някакъв начин самото им същество беше тази свещена вибрация или излъчване. Странното беше, че Серафимите изглеждаха някак механични. Тази част не я разбирам напълно – те бяха съзнателни и взаимодействаха, но изглеждаха като включена машина, в безкраен цикъл, като съобщение, което се повтаря безкрайно. Видях модела им – изглеждаше, сякаш са древен шаблон, който скърца и стене, съживяващ се за тази конкретна цел. В началото енергията им беше малко потисната, но когато се отворих към преживяването, тя се зареди до пълен блясък.
Моята същност беше изпълнена с благоговение, но съзнанието просто наблюдаваше, безразлично. Ми беше казано, че когато Серафимите дойдат, обикновено ги следва голям преврат, и в онзи момент не бях сигурен дали имаха предвид голям преврат в моя живот или преврат на Земята.
“Чрез Серафимите душата може да завърши пътуването си към Бога и да живее.”
Това бяха точните думи, които ми бяха предадени: "Чрез Серафимите душата е способна да завърши пътуването си към Бога и да живее."
Свещени чувства започнаха да нарастват и аз започнах да изпитвам дълбока любов, любов без дискриминация, като слънце, което грее. Няма думи, с които да се опише това. В същността ми настъпи дълбоко отпускане и аз наистина започнах да се превръщам в светлина или празнота, или и двете. Това не беше сън, а беше абсолютно ярък и изглеждаше удивително реален, случващ се на множество нива на съществуване. Започнах да горя с жив бял пламък, започващ от краката ми, и цялото ми същество беше привлечено към Бога. Беше атомно разтваряне.
Преживял съм безброй преживявания на смърт или преживявания на отпускане по време на медитативна практика или преживявания с ентеогени, дихателни техники, йога упражнения, но това изглеждаше напълно различно. По-реално, хиперреално и по-дълбоко; свързано с душата. Беше ниво на недуално единение и преустановяване на "аз"-а, което беше абсолютно.
Когато това разтваряне започна да се случва, в един момент умът ми се свърза отново и попита: "Умирам ли? Това ли е краят на истинския ми живот?", и веднага щом това се случи, осъзнах, че съм се идентифицирал. Бях породил егоистична мисъл, мисъл, изпълнена със страх, и процесът на разтваряне спря – всичко изчезна. Ако това, което се случваше, беше приключило, честно казано, не знам дали щях да съм тук, за да разкажа историята. Ето това е описанието на самото събитие.
Сега ще дам нещо като коментар за това, което мисля или чувствам по повод събитието.
Това беше удивително събитие по няколко причини:
По време на това уникално преживяване потвърдих без никакво съмнение, че по-висшите реалности, описани от духовните учители, са толкова реални, колкото този свят, ако не и по-реални. Беше изненадващо също, че това се случи на мен, въпреки че до голяма степен бях се освободил от самоидентификацията си. Със сигурност не съм най-силният медитиращ, не съм склонен към преданост и макар че съм извършил много вътрешна работа и може би съм пречистил много привързаности, все още попадам в идентификации с егото и в капани.
Далеч съм от това да бъда някакъв светец, така че моето мнение или интуицията ми по този въпрос е, че ми е била дадена представа за това, което предстои; за това, което е възможно за човешката еволюция, доколкото мога да преценя. Подготвям почвата за онези, които ще дойдат в бъдещето и които ще растат и ще еволюират към единение с Източника.
Чрез съединяването със Серафимите – или, ако щете, чрез привеждане на вибрациите си в съзвучие с техните – хората могат да постигнат същото непосредствено единение с Бога. Предназначението ни е да ги подражаваме, да се слеем с тяхната светлина, да им приличаме, но не и да ги почитаме. Те представляват една скрита възможност в самите нас.
Важно е да се откажем от преживяването, за да не го добавим към структурата на себе си, така че егото да не се привърже към него и да не създаде идентичност или ново затворено виждане за света. Парадоксът е, че върховите или мистичните преживявания са склонни да се развиват около Самадхи, но е важно да не се бърка никакво преживяване със самото Самадхи.
Има редица прозрения, които извлякох от преживяването:
Когато се върнах в света след това, едно голямо прозрение беше, че ние, като човешки същества, сме напълно невежи относно това кои сме и какво е мястото ни във вселената. Човешките същества са късогледи създания, изпълнени с арогантност до смешна степен. Ние сме усвоили изкуството на изкривяването, измамата и ограничаването; загубили сме усещането за мястото си във великата верига на битието.
Вместо това сме култивирали едно независимо “аз”, което само по себе си е удивително творение, но това независимо "аз" е нараснало до точка, в която ни поставя пред избор. Имаме избора да служим на насоките и желанията на това егоистично „аз“ или да се присъединим отново към спиралата на живота в хармония с божествения план.
Осъзнаването, че самадхи е само първата стъпка в едно непостижимо пътуване; разширяването на вътрешния лотос към по-висши светове или към процеса на просветление, който е път, а не дестинация. Да се пробудиш означава да се пробудиш към неизменното измерение на абсолютното битие, чистото съзнание, докато просветлението е непрекъснатият танц на еволюцията и инволюцията в проявения свят; безкрайният цикъл на ставането. Битието и ставането се сливат, танцувайки като едно цяло. Човешката игра дава възможност за създаването на разширена и пречистена човешка същност; проблемът е, че трябва да пожертваме егоистичните си желания, за да позволим тази божествена връзка.
Ето защо Исус се нарича „Агнето Божие“. Исус като човешко същество беше принесен в жертва, за да може Христовото съзнание, Логосът, да живее чрез човешката форма.
Много учители на недуализма ще кажат, че всичко е съвършено точно такова, каквото е, че първоначалното съзнание е съвършено точно такова, каквото е. В този момент има свещена простота, свещено съвършенство. И все пак, в същото време, ние отглеждаме този постоянно разцъфващ лотос, с възможността да предложим човешкия съд, за да бъде обитаван от тези нива на съзнание.
Парадоксът е, че всичко е „ТИ“ в най-широкия смисъл на „ти“.
Това по-висше ниво на съзнание не е чужда същност, а ти си ТОВА. Ангелът е просто съзнателно поле от колебаеща се енергия с единствената цел да ни свърже с първоизточника. Това малко човешко същество се свързва с него и става това, което може да бъде; като мост между проявения и непроявения свят. В този смисъл Серафимите ни учат на това, в което можем да се превърнем.