Нашите вярвания и представи са най-големите пречки пред пробуждането
Независимо дали вярвате, че съществува вечна Душа (Атман), или че няма душа, нито "аз" (Анатман или Анатта), тези вярвания всъщност са пречки за осъзнаването на истинската ви природа. За човек, който се придържа към такова вярване, съществува обусловено познание.
Самадхи ще остане недостижимо, докато не се откажем от идентифицирането с вярването. Древните традиции наричаха такива обусловени умствени модели "санкари" на пали или “самскари” на санскрит. Концепцията, ако се придържаме към нея, ако я добавяме към структурата на нашето "аз", се превръща в ограничение; в капан за вътрешните енергии, който поддържа илюзията за знание и ни пречи да се впуснем в действителното изследване, което би ни довело до пряк контакт с мистерията на съществуването.
Едно от най-големите различия между духовните системи е между онези, които вярват в съществуването на Душа, и онези, които не вярват. Половината от духовните учители използват думи като "Душа" или ‘Атман’, а другата половина говори за празнота и липса на душа – ‘Анатман’, "анатта" или "Без-Аз". Объркването и разделението между религиите и ученията произтича от факта, че езикът по своята същност е дуалистичен. Ние не разполагаме с език, с който да опишем недуалността. Тези трудности са съществували още от времето на Буда, преди 2500 години.
Много хора се изненадват, когато откриват, че Буда никога не е казвал, че няма "аз", и че всъщност е порицавал онези учители, които проповядвали, че няма "аз": "Онези, които проповядват само "липса на Аз", не стават свободни."
Има една история за един странник, който директно попитал Буда дали има "аз" или душа. Отговорът на Буда бил мълчание. Той знаел, че ако отговори с "да" или "не", ще заблуди.
Ние сме забравили този най-важен урок. Превърнахме Душата в концепция, в тема за час по теология. Превърнахме думи като "аз", "липса на "аз"" или “Бог” в концепции, вместо да им позволим да се разкрият чрез садхана, чрез прякото осъзнаване на самадхи и праджня.
В по-късните си учения Буда всъщност говореше за най-съкровена същност, за „Аз“ или „Душа“, която не познава промяна, нито смърт. Той я наричаше с различни имена: „Истинското Аз“ или „Истинската Душа“, „Буда Дхату“ или „Принципът на Буда“, или „Татхагата-гарбха“ – зародишната природа на Буда, скрита в нас. Той описва скрито съкровище, присъстващо във всички съзнателни същества. Той казва за това Аз, че не е вярно да се твърди, че всички явления са лишени от Аз. Азът е реалност, Азът е вечен, Азът е добродетел, Азът е безкраен, Азът е стабилен, Азът е мир. Никаква смърт не може да го докосне, никакво зло не може да го сполети, никакво нещастие не може да го погуби. То е толкова неразрушимо и сияйно, колкото диамант.
За някои хора това може да звучи монистично, но той сочи изцяло отвъд монизма и дуализма, или какъвто и да е „-изъм“, отвъд концептуалните рамки на ограничения ум. Той сочи към царството на Нирвана – прекратяването на Вана, на Викалпа, на клеши, васани или карма. Прекратяването на несъзнателните модели, които пораждат ограниченото усещане за „аз“, и това е прекратяването на съпътстващото страдание.
Буда каза, че Татхагата нито съществува, нито не съществува след смъртта. Истината за нашата истинска природа е отвъд дуалността на ума. Тя е отвъд възприятието и невъзприятието. Буда сочи към радикална недуалност, отвъд понятията за „Аз“ и „Не-Аз“. Именно този ограничен ум създава илюзията за разделение и отделеност, раждане и смърт, съществуване и несъществуване.
Както е казал дзен-майсторът Доген, за да го осъзнаем, ние се учим да медитираме, което означава да се освободим от ума и тялото. Пътят към Освобождението е да се пробудим отвъд нивото на ума. Идеята, че няма „Аз“, често се смесва и обърква с будисткия термин „Анатта“, който не е замислен като концептуален, а е пряко прозрение, идващо чрез медитация.
В будизма се казва, че има три велики прозрения или три белега на съществуването, които се осъзнават чрез преживяване посредством медитация и не са предназначени да бъдат теми за философски или интелектуални дискусии. Те се преживяват чрез отстраняване или преустановяване на нивата на ума. Има осъзнаването на „Аничча“ (Anicca), което е непостоянство – осъзнаването, че всичко възниква и отминава. Има осъзнаването на „Анатта“ – че всичко в полето на променящите се явления е лишено от „аз“. И има „Дукха“ – осъзнаването, че структурата на „аз“-а е съставена от модели на жажда и отвращение. Това е модел на постоянна неудовлетвореност.
Чрез дълбока медитация и самопроучване, които в определен момент са едно и също нещо, можем да стигнем до осъзнаване на несъзнателните процеси на ума и едва тогава можем да се освободим от тях. Ако те са несъзнателни, те продължават да се повтарят в несъзнаваното. Древната практика, която следва Вечното учение, изисква от нас да спрем да реагираме на нашите предпочитания, да спрем да подхранваме моделите на жажда и отвращение. Да позволим на всички явления да възникват и да отминават, без да правим разлика между това или онова. Всичко в полето на промяната е Аничча – непостоянство. И ние наблюдаваме това непостоянство, проникваме и изпълваме това поле от променящи се явления със своето Съзнание.
Съзнанието е единственото нещо, което не се променя, не идва и не си отива. Съзнанието не е нещо, и все пак не е нищо. Чрез медитацията Съзнанието и полето на променящите се явления се обединяват и стават едно в Самадхи, разкривайки вашата истинска Вечна Природа отвъд дуалността, отвъд нещо и нищо.
И до днес някои учители все още провъзгласяват „липсата на Аз“ за най-висшата истина за Аз-а, и иронично това се превръща в основата на тяхната обусловена структура от вярвания. Идеята за „липсата на Аз“ може да се превърне в „свещена крава“, свързана с духовна персона, с която човек се идентифицира. Духовното заобикаляне е, когато човек се заплете в идеята за Трансцендентното. Това е начин да се избегне това, което понякога се нарича „Работа със сянката“ – освобождаването от самскарите, или моделите на обусловеност, които несъзнателно управляват живота на човека.
За да се освободим от самскарите, трябва да преживеем изцяло усещанията, чувствата и емоциите, които възникват момент след момент, като оставаме безпристрастни и вътрешно отдадени. Чрез медитацията можем да се научим да бъдем присъстващи, отворени и безпристрастни. Но това трябва да се приложи и в живота. Колкото повече работим върху възглавницата, толкова повече чувства ще изникват в живота ни, толкова повече ще усещаме живота. И трябва да си позволим да усещаме живота.
За да не се отвръщаме от нищо, което възниква, се изисква да бъдем безмилостно честни със себе си. Да наблюдаваме как отчаяно избягваме неприятните чувства или колко упорито се придържаме към познатите модели. Как защитаваме егото. Как се представяме като прави или винаги в добра светлина. Как се разсейваме от дискомфорта. Как постоянно подхранваме ума с всякакви развлечения, за да избегнем това дълбоко единение с настоящия момент.
Възможно е да изживяваме кармата си, заклещени в архетипи и безнадеждно хванати в модели, докато през цялото време провъзгласяваме, че няма „аз“. Откъснати от сърцето, докато егото остава начело, убедено, че е право в своя мироглед. Ако конструкцията на егото мисли, че знае истината за това кой и какво си, тогава по-дълбокото изследване спира. Медитацията ти или самопроучването ти ще станат механични.
В момента, в който изразите с думи кой или какво сте и повярвате или се идентифицирате с казаното, това е моментът, в който отново сте попаднали в капана на дуалистичния ум. Може да започнем да говорим за Пробуждането, сякаш знаем, но то се е превърнало в спомен, в модел на обусловено мислене, добавен към структурата на „аз“-а.
Може да имаме истинско преживяване на Самадхи, Пробуждане към истинската ни природа, но в повечето случаи умът ще се върне в действие и егото ще измисли език около преживяването. Ще създаде история от него, ще го присвои и, преди да се усетим, то вече е присвоило прозрението ни за истинската ни природа.
За да стабилизираме и интегрираме Самадхи, са необходими безброй Пробуждания, безброй смирявания на Ума, безброй малки смърти. Това изисква постоянна садхана, непрекъсната практика и бдителност, за да наблюдаваме Ума ден след ден, постоянно освобождавайки вътрешната енергия, така че вътрешният Лотос да расте и да се разгърне процесът на препрограмиране.
Умът на начинаещия – ум, който не знае, огледален ум – е самата същност на медитацията и самоизследването, и е пътят към познаването на себе си. Да бъдеш тук, в този момент, без посредничеството на миналото обусловяване, означава да си буден. Ако не преживяваш нещата през филтъра на спомените от миналото, тогава всеки миг придобива новост.
Християнският еквивалент на това се намира в цитата от Библията, която гласи: „Ако някой е в Христос, той е ново създание; старите неща са отминали; ето, всичко е станало ново.“