"Самадхи" – филм, част 1
Мая, илюзията за Аз-а
Самадхи е древна санскритска дума, за която няма съвременен еквивалент. Създаването на филм за Самадхи представлява фундаментално предизвикателство. Самадхи сочи към нещо, което не може да бъде предадено на нивото на ума.
Този филм е просто външното проявление на моето собствено вътрешно пътуване. Намерението не е да ви науча на Самадхи или да предоставя информация на ума ви, а да ви вдъхновя да откриете директно своята истинска природа. Самадхи е актуално сега повече от всякога. Намираме се в момент от историята, в който не само сме забравили самадхи, но сме забравили и това, което сме забравили.
Това забравяне е Майа – илюзията за "аз"-а.
Като хора повечето от нас живеят погълнати от ежедневието си, без да се замислят кой сме, защо сме тук или накъде отиваме. Повечето от нас никога не са осъзнали истинското "аз", душата или това, което Буда нарича "анната" – онова, което е отвъд името и формата, отвъд мисленето. В резултат на това вярваме, че сме тези ограничени тела. Живеем в страх – съзнателен или несъзнателен – че ограничената структура на "аз"-а, с която се идентифицираме, ще умре.
В днешния свят огромното мнозинство от хората, които се занимават с религиозни или духовни практики като йога, молитва, медитация, пеене на мантри или какъвто и да е ритуал, практикуват техники, които са обусловени. Това означава, че те са просто част от конструкцията на егото. Търсенето и дейността не са проблемът – проблемът е да мислиш, че си намерил отговора в някаква външна форма.
Духовността в най-разпространената си форма не се различава от патологичното мислене, което се наблюдава навсякъде. Тя е допълнително развълнуване на ума. Повече "човешко правене", в противовес на "човешкото битие". Конструктът на егото иска повече пари, повече власт, повече любов, повече от всичко. Тези, които са на така наречения духовен път, желаят да бъдат по-духовни, по-пробудени, по-безпристрастни, по-спокойни, по-просветени. Опасността за вас, които гледате този филм, е, че умът ви ще иска да придобие самадхи. Още по-опасно е, че умът ви може да си помисли, че е придобил самадхи. Когато има желание да се постигне нещо, можете да сте сигурни, че това е конструкцията на егото в действие. Самадхи не се състои в постигането или добавянето на нещо към себе си.
Да осъзнаеш Самадхи означава да се научиш да умираш, преди да умреш. Животът и смъртта са като ин и ян – неразделно продължение. Безкрайно разгръщащо се, без начало и без край. Когато отблъскваме смъртта, отблъскваме и живота. Когато преживеете пряко истината за това кой сте, вече няма страх от живота или смъртта.
Обществото и културата ни казват кои сме, а в същото време сме роби на по-дълбоките, несъзнателни биологични желания и отвращения, които управляват нашите избори. Конструктът на егото не е нищо повече от импулса за повторение. Той е просто пътят, по който енергията някога е минавала, и тенденцията енергията да поеме отново по този път, независимо дали това е положително или отрицателно за организма.
Има безкрайни нива на паметта или ума – спирали в спирали. Когато съзнанието ви се идентифицира с този ум или конструкция на егото, то ви обвързва със социалното обуславяне, което бихте могли да наречете "матрицата".
Има аспекти на егото, за които можем да бъдем съзнателни, но именно подсъзнанието, архаичната "електроника", първичните екзистенциални страхове, всъщност задвижват цялата машина. Безкрайни модели на стремеж към удоволствие и избягване на болката се сублимират в патологични поведения… нашата работа… нашите взаимоотношения… нашите вярвания, самите ни мисли и целият ни начин на живот. Като добитък, повечето хора живеят и умират в пасивно подчинение, отдавайки живота си на матрицата.
Живеем животи, затворени в тесни модели. Животи, често изпълнени с голямо страдание, и никога не ни хрумва, че всъщност можем да станем свободни. Възможно е да се освободим от живота, наследен от миналото, за да живеем този, който чака да се прояви чрез вътрешния свят. Всички сме родени в този свят с биологично обусловени структури, но без самосъзнание. Често, когато погледнеш в очите на малко дете, няма и следа от "аз", а само сияйна празнота. Човекът, в когото се превръщаме, е маска, носена върху съзнанието.
Шекспир е казал: "Целият свят е сцена, а всички мъже и жени са просто актьори". При пробудения индивид съзнанието просиява през личността, през маската. Когато си пробуден, не се идентифицираш с персонажа си. Не вярваш, че си маските, които носиш. Но и не се отказваш да играеш роля.
Две хиляди и четиристотин години след като Платон е написал "Републиката", човечеството все още си проправя път извън пещерата на Платон. Всъщност може би сме по-запленени от илюзиите от всякога.
Платон накара Сократ да опише група хора, които цял живот са живели оковани в пещера, обърнати с лице към празна стена. Всичко, което можеха да видят, бяха сенки, прожектирани върху стената от предметите, преминаващи пред огъня, който се намираше зад тях. Това куклено представление се превръща в техния свят. Според Сократ сенките бяха най-близкото, до което затворниците някога биха могли да се доближат до реалността. Дори след като им беше разказано за външния свят, те продължиха да вярват, че сенките са всичко, което съществува. Дори ако подозираха, че има нещо повече, те не бяха склонни да напуснат това, което им беше познато.
Днешното човечество е като хората, които са виждали само сенките върху стената на пещерата. Сенките са аналогични на нашите мисли. Светът на мисленето е единственият свят, който познаваме. Но има и друг свят, който е отвъд мисленето. Отвъд дуалистичния ум. Готов ли си да напуснеш пещерата, да оставиш всичко, което си познавал, за да откриеш истината за това кой си?
За да изпитате Самадхи, е необходимо да отклоните вниманието си от сенките, от мислите, и да го насочите към светлината. Когато човек е свикнал само с тъмнината, той трябва постепенно да свикне със светлината. Както при приспособяването към всяка нова парадигма, това отнема време и усилия, както и готовност да изследвате новото и да се освободите от старото. Умът може да бъде оприличен на капан за съзнанието, на лабиринт или на затвор. Не е така, че сте в затвора – вие сте самият затвор.
Затвора е илюзия. Ако се идентифицираш с илюзорното "аз", тогава си заспал. Щом осъзнаеш затвора, ако се бориш да излезеш от илюзията, тогава третираш илюзията като нещо реално и все още си заспал, само че сега сънят се превръща в кошмар. Ще преследваш и ще бягаш от сенки завинаги. Самадхи е пробуждането от съня на отделеното "аз" или егоистичната конструкция. Самадхи е пробуждането от идентифицирането с затвора, който наричам "аз". Никога не можеш да бъдеш наистина свободен, защото където и да отидеш, затворът ти е там.
Пробуждането не означава да се отървете от ума или матрицата, напротив; когато не се идентифицирате с тях, тогава можете да преживеете играта на живота по-пълноценно, наслаждавайки се на представлението такова, каквото е, без жажда или страх. В древните учения това се наричаше божествената игра на Лейла: играта на играта в дуалността.
Човешкото съзнание е континуум. В единия край хората се идентифицират с материалното "аз". В другия край е Самадхи – преустановяването на "аз"-а. Всяка стъпка, която правим по континуума към Самадхи, носи по-малко страдание. По-малко страдание не означава, че животът е свободен от болка. Самадхи е отвъд дуалността на болката и удоволствието. Това означава, че има по-малко ум, по-малко "аз", създаващ съпротива срещу всичко, което се разгръща, а именно тази съпротива е това, което създава страданието. Да осъзнаеш Самадхи дори само веднъж ти позволява да видиш какво се намира в другия край на континуума. Да видите, че има нещо друго освен материалния свят и личния интерес. Когато в Самадхи настъпи действително прекратяване на структурата на "аз"-а, няма егоистични мисли, няма ‘аз’, няма дуалност, но все пак остава "аз съм" – анната, или липсата на "аз". В тази празнота се ражда праджня или мъдрост – разбирането, че имманентното “аз” е далеч отвъд играта на дуалността, отвъд цялото континуум.
Иманентното "аз" е безвремевно, неизменно, винаги "сега". Просветлението е сливането на първичната спирала – постоянно променящият се проявен свят или лотосът, в който се разгръща времето – с вашето безвремевно същество. Вашата вътрешна структура расте като постоянно разцъфващо цвете, докато се отделяте от идентификацията с "аз"-а, превръщайки се в жив мост между света на времето и безвремието.
Самото осъзнаване на имманентното "аз" е само началото на пътя на човека. Повечето хора ще трябва да преживеят и да изгубят Самадхи безброй пъти в медитация, преди да успеят да го интегрират в други аспекти на живота. Не е необичайно да имате дълбоки прозрения за същността на вашето същество по време на медитация или самоизследване, само за да откриете, че отново попадате в старите модели, забравяйки истината за това, кои сте.
Да осъзнаеш това безмълвие или празнота във всеки аспект на живота, във всеки аспект на собственото си "аз", означава да се превърнеш в празнота, танцуваща като всички неща.
Тишината не е нещо, отделено от движението. Тя не е противоположна на движението. В Самадхи тишината се признава за идентична с движението, а формата – за идентична с празнотата. Това е безсмислено за ума, защото умът е самото възникване на дуалността.
Рене Декарт, бащата на западната философия, е известен с изречението "Мисля, следователно съществувам". Няма друга фраза, която по-ясно да обобщава упадъка на цивилизацията и пълното идентифициране със сенките по стената на пещерата. Грешката на Декарт, подобно на грешката на почти всички хора, беше приравняването на фундаменталното битие с мисленето.
В началото на най-известния си трактат Декарт пише, че почти всичко може да бъде поставено под съмнение; той може да се съмнява в сетивата си и дори в мислите си. По същия начин в "Калама сутра" Буда казва, че за да се установи истината, човек трябва да се съмнява във всички традиции, писания, учения и цялото съдържание на ума и сетивата си. И двамата мъже започнаха с голям скептицизъм, но разликата беше, че Декарт спря да изследва на нивото на мисленето, докато Буда отиде по-дълбоко – той проникна отвъд най-дълбоките нива на ума. Може би, ако Декарт беше отишъл отвъд мислещия си ум, той щеше да осъзнае истинската си природа и западната съзнателност днес щеше да бъде съвсем различна.
Вместо това Декарт описа възможността за съществуването на зъл демон, който би могъл да ни държи под завесата на илюзията. Декарт не разпозна този зъл демон такъв, какъвто беше. Както във филма "Матрицата", всички ние бихме могли да сме свързани към някаква сложна програма, която ни подхранва с илюзорен сън. Във филма хората живееха живота си в "Матрицата", докато на друго ниво те бяха просто батерии, подаващи жизнената си сила към машините, които използваха енергията им за собствените си цели.
Хората винаги искат да обвинят нещо извън себе си за състоянието на света или за собственото си нещастие. Независимо дали става дума за човек, конкретна група или държава, религия или някакъв вид контролиращи илюминати като злия демон на Декарт, или съзнателните машини в "Матрицата". Ироничното е,
че демонът, който Декарт си е представял, е бил именно това, чрез което той самият се е определял. Когато постигнете Самадхи, става ясно, че има контролиращ, има машина и зъл демон, който ви изсмуква живота ден след ден. Машината сте вие.
Вашата структура на “аз”-а се състои от много малки, обусловени подпрограми или "малки шефове". Един малък шеф жадува за храна, друг – за пари, трети – за статус, положение, власт, секс, интимност. Друг иска признание или внимание от другите. Желанията са буквално безкрайни и никога не могат да бъдат задоволени.
Прекарваме голяма част от времето и енергията си в украсяване на затворите си, поддавайки се на натиска да подобрим маските си и да храним малките шефове, правейки ги все по-мощни. Подобно на наркоманите, колкото повече се опитваме да задоволим малките шефове, толкова повече в крайна сметка копнеем. Пътят към свободата не е в самоусъвършенстването
или в някакво задоволяване на плановете на "аз"-а, а в пълното отказване от плановете на "аз"-а.
Някои хора се страхуват, че пробуждането на истинската им природа ще означава, че ще загубят индивидуалността си и удоволствието от живота. Всъщност е точно обратното; уникалната индивидуалност на душата може да се изрази само когато обусловеното "аз" бъде преодоляно.
Тъй като оставаме заспали в матрицата, повечето от нас никога не разбират какво всъщност иска да изрази душата.
Пътят към Самадхи включва медитация, която е едновременно наблюдение на обусловеното “аз” – това, което се променя, и осъзнаване на истинската ви природа – това, което не се променя. Когато стигнете до своята точка на покой, източника на вашето съществуване, тогава очаквате по-нататъшни указания, без да настоявате как трябва да се промени външният ви свят. Не моята воля, а по-висшата воля да се изпълни.
Ако умът се опитва само да промени външния свят, за да го приведе в съответствие с някаква представа за това как според вас трябва да изглежда пътят, това е като да се опитвате да промените образа в огледалото, като манипулирате отражението. За да накарате образа в огледалото да се усмихне, очевидно не можете да манипулирате отражението – трябва да осъзнаете себе си, който е автентичният източник на отражението.
След като осъзнаете истинското „аз“, това не означава, че нещо отвън непременно трябва да се промени. Това, което се променя, е съзнателната, интелигентна, вътрешна енергия или прана, която се освобождава от обусловените модели и става достъпна, за да бъде насочвана от душата. Можете да осъзнаете целта на душата само когато сте способни да наблюдавате обусловеното „аз“ и неговите безкрайни стремежи и да ги пуснете.
В гръцката митология се разказва, че боговете осъдили Сизиф да повтаря една безсмислена задача за цяла вечност. Неговата задача била безкрайно да бута камък нагоре по планината, само за да го види как се търколи обратно надолу. Френският екзистенциалист и носител на Нобелова награда Албер Камю разглеждаше положението на Сизиф като метафора за човечеството. Той зададе въпроса: „Как можем да намерим смисъл в това абсурдно съществуване?“.
Като хора ние се трудим безкрайно, градим за едно утре, което никога не идва, и след това умираме. Ако наистина осъзнаем тази истина, тогава или ще полудеем, ако се идентифицираме с нашите егоистични личности, или ще се пробудим и ще станем свободни. Никога няма да успеем във външната борба, защото тя е просто отражение на нашия вътрешен свят. Космическата шега, абсурдността на ситуацията става ясна, когато егоистичното „аз“ претърпи пълен и тотален провал в опитите си да се пробуди чрез своите безсмислени стремежи.
В дзен има една поговорка: „Преди просветлението – цепи дърва, носи вода. След просветлението – цепи дърва, носи вода“. Преди просветлението човек трябва да търкаля топката нагоре по хълма, след просветлението също трябва да търкаля топката нагоре по хълма. Какво се е променило? Вътрешната съпротива срещу това, което е. Борбата е изоставена, или по-скоро е осъзнато, че този, който се бори, е илюзорен. Индивидуалната воля или индивидуалният ум и божествената воля, или висшият ум, са хармонизирани.
Самадхи в крайна сметка е отпадане на всякаква вътрешна съпротива – спрямо всички променящи се явления, без изключение. Този, който е способен да постигне вътрешен мир, независимо от обстоятелствата, е постигнал истинско Самадхи. Отпадаш от съпротивата не защото одобряваш едно или друго нещо, а за да не зависи вътрешната ти свобода от външното.
Важно е да се отбележи, че когато приемаме реалността такава, каквато е, това не означава непременно, че спираме да действаме в света или че се превръщаме в медитиращи пацифисти. Всъщност може да е вярно точно обратното; когато сме свободни да действаме, без да бъдем движени от несъзнателни мотиви, тогава е възможно да действаме в хармония с Дао, с пълната сила на нашата вътрешна енергия зад гърба ни.
Мнозина ще твърдят, че за да променим света и да донесем мир, трябва да се борим по-усилено срещу нашите възприемани врагове. Борбата за мир е като викане за тишина; тя просто създава още повече от това, което не искаш. Днес се води война срещу всичко: война срещу терора, война срещу болестите, война срещу глада. Всъщност всяка война е война срещу самите нас.
Борбата е част от колективна илюзия. Казваме, че искаме мир, но продължаваме да избираме лидери, които се ангажират във война. Лъжем себе си, като казваме, че сме за правата на човека, но продължаваме да купуваме продукти, произведени в фабрики с експлоатация на работниците. Казваме, че искаме чист въздух, но продължаваме да замърсяваме. Искаме науката да ни излекува от рака, но не променяме саморазрушителните си навици, които увеличават вероятността да се разболеем. Заблуждаваме се, че насърчаваме по-добър живот. Не искаме да видим скритите си страни, които толерират страданието и смъртта.
Вярата, че можем да спечелим война срещу рака, глада, терора или всеки друг враг, създаден от собственото ни мислене и поведение, всъщност ни позволява да продължаваме да се заблуждаваме, че не е нужно да променяме начина, по който действаме на тази планета.
Революцията трябва първо да се състои във вътрешния свят. Едва когато успеем директно да усетим спиралата на живота в себе си, външният свят ще се приведе в хармония с Дао. Дотогава всичко, което правим, ще допринася към хаоса, вече създаден от ума.
Войната и мирът възникват заедно в един безкраен танц; те са едно непрекъснато цяло. Едната половина не може да съществува без другата. Точно както светлината не може да съществува без тъмнина, а „нагоре“ не може да съществува без „надолу“. Светът сякаш иска светлина без тъмнина, пълнота без празнота, щастие без тъга. Колкото повече умът се намесва, толкова по-фрагментиран става светът. Всяко решение, което идва от егоистичния ум, се задвижва от идеята
, че има проблем, и решението се превръща в още по-голям проблем от този, който се е опитвало да реши. Това, на което се съпротивляваш, продължава да съществува.
Човешката изобретателност създава нови антибиотици, само за да установи, че природата става все по-хитра, докато бактериите стават по-силни. Въпреки най-големите ни усилия в непрестанната борба, разпространението на рака всъщност се увеличава, броят на гладуващите хора по света постоянно нараства, а броят на терористичните атаки по целия свят продължава да се покачва.
Какво не е наред с нашия подход? Подобно на „Ученикът на магьосника“ от поемата на Гьоте, ние сме се сдобили с огромна сила, но не разполагаме с мъдростта да я използваме. Проблемът е, че не разбираме инструмента, който използваме. Не разбираме човешкия ум, както и неговата истинска роля и предназначение.
Кризата произтича от ограничения и обусловен начин, по който мислим, от начина, по който чувстваме и преживяваме живота. Нашият рационализъм ни е лишил от способността да разпознаваме и да преживяваме мъдростта на много древни култури. Нашето егоистично мислене ни е лишило от способността да усещаме дълбочината и дълбоката свещеност на живота, неговата светлина, както и да осъзнаваме напълно различни нива на съзнание, които днес са почти изгубени за човечеството. В древноегипетската традиция Нетерите бяха архетипни форми, чиито характеристики можеха да бъдат въплътени от онези, които пречистваха своите физически и духовни тела по такъв начин, че да станат годни да приютят по-висши съзнания. Първоначалният Нетър, или божественият принцип на тази мъдрост, беше известен като Тот или Техути. Често изобразяван като писар с глава на птица или ибис, той символизираше източника на всяко знание и мъдрост. Тот може да бъде описан като космическия принцип на мисленето или мисълта. Тот ни даде езика, понятията, писмеността, математиката и всички изкуства и проявления на ума. Достъп до свещеното знание на Тот имаха само онези, които бяха преминали специално обучение.
Книгата на Тот не е физическа книга, а е мъдростта на акашичната или етеричната реалност. Легендата разказва, че знанието на Тот е било дълбоко скрито на тайно място във всеки човек и е било пазено от златна змия. Архетипният или вечният мит за змията или дракона, пазещ съкровище, е разпространен в много култури и е наричан с имена като кундалини шакти, чи, Свети Дух и вътрешна енергия. Златната змия е егоистичната конструкция, която е обвързана с вътрешните енергии, и докато тя не бъде овладяна и преодоляна, душата никога няма да може да постигне истинската мъдрост. Казваше се, че Книгата на Тот е носела само страдание на всеки, който я е чел, макар че той би открил тайните на самите богове и всичко, което е скрито в звездите. Това, което трябва да се разбере, е, че книгата е носела страдание на всеки, който я е чел – на всяко его, което се е опитало да я контролира. В египетската традиция пробуденото съзнание е било олицетворявано от Озирис.
Без това пробудено съзнание всяко знание или разбиране, придобито от ограниченото „аз“, би било опасно, откъснато от по-висшата мъдрост. Окото на Хор трябваше да бъде отворено. Езотеричното значение, което откриваме тук, е подобно на по-познатата история за „грехопадението“ в Едемската градина. Книгата на Тот е аналог на книгата на познанието за доброто и злото, чийто плод Адам и Ева бяха изкушени да ядат. Човечеството, разбира се, вече е изяло забранения плод, вече е отворило книгата на Тот и е било изгонено от градината. Змията е метафора за първичната спирала, която се простира от микрокосмоса към макрокосмоса. Днес змията живее като вас. Тя е егоистичният ум, изразен като проявения свят. Никога преди не сме имали достъп до толкова много знание. Навлязохме дълбоко в материалния свят, дори открихме така наречената „божествена частица“, но никога не сме били по-ограничени, по-невежи относно това кои сме, как да живеем, и не разбираме механизма, чрез който създаваме страдание.
Нашето мислене е създало света такъв, какъвто е сега. Всеки път, когато определяме нещо като добро или лошо, или създаваме предпочитания в ума си, това се дължи на възникването на егоистични структури или лични интереси. Решението не е да се борим за мир или да покоряваме природата, а просто да признаем истината; че самото съществуване на структурата на егото създава дуалност – разделение между „аз“ и „другият“, „мое“ и „твое“, „човек“ и „природа“, „вътрешно“ и „външно“. Егото е насилие; то се нуждае от бариера, от граница спрямо другия, за да съществува.
Без его няма война срещу нищо. Няма арогантност, няма прекомерна амбиция за печалба. Тези външни кризи в нашия свят отразяват сериозна вътрешна криза; ние не знаем кои сме. Напълно сме се идентифицирали с нашите егоистични идентичности, погълнати сме от страхове и сме откъснати от истинската си природа.
Расите, религиите, държавите, политическите принадлежности, всяка група, към която принадлежим – всички те засилват нашите егоистични идентичности. Почти всяка група, която съществува днес на планетата, иска да претендира, че нейната гледна точка е истинска и правилна, както правим и ние на индивидуално ниво. Като претендира, че истината е нейна, групата увековечава собственото си съществуване по същия начин, по който егото или структурата на „аз“-а се дефинира в противопоставяне на другите.
Сега, повече от всякога, на Земята съжителстват различни реалности и поляризирани системи от вярвания. Възможно е различни хора да изпитват напълно различни мисли и емоционални реакции към едни и същи външни явления. По същия начин самсара и нирвана, рай и ад, са две различни измерения, които заемат един и същ свят. Събитие, което за един човек може да изглежда апокалиптично, за друг може да бъде възприето като благословия. Така че става очевидно, че външните ви обстоятелства не трябва да влияят по някакъв конкретен начин на вътрешния ви свят. Да постигнете самадхи означава да станете самозадвижващо се колело, да станете автономни, да бъдете вселена сами за себе си. Вашето преживяване на живота не зависи от променящите се явления.
Може да се направи аналогия с куба на Метатрон. Метатрон се споменава в различни древни християнски, ислямски и еврейски текстове и е архетипно свързан с египетския нетер Тот, както и с Хермес Трисмегист от Гърция. Метатрон е тясно свързан с тетраграматон. Тетраграматонът е фундаменталният геометричен модел, шаблонът или първичната еманация на физическата реалност, която е наричана „Божието слово“ или „Логос“. Тук виждаме двуизмерно представяне на фигурата, но ако я погледнете по определен начин, виждате триизмерен куб. Когато виждате куба, нищо в фигурата не се е променило, но умът ви е добавил ново измерение към вашето възприятие.
Измерността или перспективата на човек е просто въпрос на свикване с нов начин на възприемане на света. Когато постигнем Самадхи, ние се освобождаваме от перспективата или ставаме свободни да създаваме нови перспективи, защото няма „аз“, който да е обвързан или привързан към конкретна гледна точка.
Най-великите умове в човешката история често са посочвали нива на мислене отвъд ограничената структура на „аз“-а. Айнщайн е казал: „Истинската мярка за човешкото същество се определя предимно от степента и смисъла, в които то е постигнало освобождение от „аз“-а.“
Така че не става въпрос, че мисленето и съществуването на „аз“-а са лоши; мисленето е чудесен инструмент, когато умът е в служба на сърцето. Във Веданта се казва, че умът е добър слуга, но лош господар.
Егото непрестанно филтрира реалността чрез езика и етикетите и постоянно съди. Предпочита едно нещо пред друго. Когато умът и сетивата са ваши господари, те ще създават безкрайно страдание, безкрайна жажда и отвращение, затваряйки ни в матрицата на мисленето. Ако искате да постигнете Самадхи, не съдете мислите си като добри или лоши, а открийте кой сте преди мисълта, преди сетивата. Когато всички етикети бъдат отхвърлени, тогава е възможно да виждате нещата такива, каквито са. В момента, в който на едно дете му се каже какво е птица, ако то повярва на казаното, то никога повече няма да види птица. То вижда само мислите си.
Повечето хора мислят, че са свободни, осъзнати и пробудени. Ако вярвате, че вече сте пробудени, защо тогава бихте полагали усилията да постигнете това, което смятате, че вече притежавате? Преди да стане възможно да се пробудите, е необходимо да приемете, че сте заспали, че живеете в матрицата.
Разгледайте живота си честно, без да се лъжете. Можете ли да спрете роботизираните си, повтарящи се житейски модели, ако искате? Можете ли да спрете да търсите удоволствие и да избягвате болката; пристрастени ли сте към определени храни, дейности, развлечения? Непрекъснато ли съдите, обвинявате и критикувате себе си и другите? Умът ви непрестанно ли търси стимули, или се чувствате напълно удовлетворени просто като сте в тишина? Реагирате ли на това, което хората мислят за вас? Търсите ли одобрение, положително подкрепление? Саботирате ли по някакъв начин ситуациите в живота си?
Повечето хора ще преживяват живота си по същия начин днес, както и утре, и след една година, и след десет години. Когато започнете да наблюдавате своята роботизирана природа, ставате по-будни. Започвате да осъзнавате дълбочината на проблема. Вие сте напълно и изцяло заспали, изгубени в сън. Подобно на обитателите на пещерата на Платон, повечето от тези, които чуят тази истина, няма да са склонни или способни да променят живота си, защото са привързани към познатите си модели на поведение.
Правим всичко възможно, за да оправдаем моделите си, заравяйки главите си в пясъка, вместо да се изправим пред истината. Искаме свои спасители, но не сме готови сами да се качим на кръста. Каква цена сте готови да платите, за да бъдете свободни? Осъзнайте, че ако промените вътрешния си свят, трябва да сте готови да промените и външния си живот. Старата ви структура и старата ви идентичност трябва да се превърнат в мъртвата почва, от която израства новото.
Първата стъпка към пробуждането е да осъзнаем, че се идентифицираме с матрицата на човешкия ум, с маската. Нещо вътре в нас трябва да чуе тази истина и да се събуди от съня си. Има част от вас, нещо безвремевно, което винаги е познавало истината. Матрицата на ума ни разсейва, забавлява ни, кара ни безкрайно да действаме, да консумираме, да се стремим към притежания, в цикъл от жажда и отвращение с постоянно променящи се форми, като ни пречи да разцъфне съзнанието ни, да осъществим еволюционното си право по рождение, което е Самадхи.
Патологичното мислене е това, което се приема за нормален живот. Вашата божествена същност е станала поробвана, идентифицирана с ограничената структура на „аз“-а. Великата мъдрост, истината за това кои сте, е погребана дълбоко във вашето същество. Дж. Кришнамурти е казал: „Да си добре приспособен към едно дълбоко болно общество не е мярка за здравето на човека.“ Идентифицирането с егоистичния ум е болестта, а Самадхи е лекът.